Виолета Иванова се казваше, мисля.
Бяха я пратили да замества нашата вечно боледуваща червенокоса учителка по литература, която инак флиртуваше усилено с бащите ни и с директора, което на свой ред докарваше недоволно ръмжене у майките ни. Много е странно да разбереш, че майката на Поли, която инак прави страхотни кюфтета, има огромни руси букли и носи розови рокли, може да ръмжи.
Та да, Виолета Иванова. Беше работила като редактор, но я уволнили преди пенсия (деветдесетте) и сега трябваше някак да закърпи година-две. Работеше само по заместване, "не искам да се привързвам", казваше през смях и завърташе герданите си. Дойде в инак важния шести клас и ни спечели с това, че още първия път ни попита - в кой ден искате да караме български език (имахме и български език = граматика, и литература = четене при нея), знам, че ви е по-неприятен. С учудване избрахме сряда вместо понеделник, тя кимна и говори с някого, та ни промениха програмата.
Тази жена за кратките два или три месеца, които прекара при нас, ей така, на игра и между другото ни научи на правилото за пълния член, кога се слага запетая пред "че" и на други места (моята грамотност е лето 199-и-някоя, и като евтино пещерско мерло се е вкиснала, вместо да се облагороди). След като рецитирахме стихотворенията ни питаше дали ни харесват. Разказваше ни за прохода Шипка, за жената на Ботев. Може друго да сме учили тогава, но си спомням това - стихотворенията и разказите за Ботев.
На мен веднъж каза, и това ми е подаръкът от нея, каза ми - Албенче, ти си самотният бегач на далечни разстояния. И докато не се озовах в Япония, после в Германия, не щракна пустото пипе, и все още ми се струва, че не съм я разбрала докрай. Много е изкушаваща тази мисъл - че някой някога е видял нещо специално в теб и ти го е предрекъл. Че мъдрата учителка в предпенсионна възраст е видяла първите млади стръкове на розовия храст, на лозата, на бора, подпиращ небето.
Сетих се за госпожа Иванова, защото сутринта в мейл до любим приятел написах тези думи - самотният бегач на далечни разстояния. За себе си ги написах и се сепнах.
И ми се прииска да разкажа тази история - малко за да се изфукам, но най-вече за да има нещо, нещо материално, което да напомня за човека, който ни научи, че Ботев е четим, къде се слагат запетаи и който - волно или не - ни даде бойни имена.